Welcome to Hell

… Приятели, римляни, съграждани! Lend me your eyeballs. Време е за първи пост.

Този блог се каня да го отпочна някъде от октомври. Сега е март без десет, значи – тъкмо навреме. 

 

И дума да не съм чула. Всички сме така… без двайсетина души, на които и без това им личи, че са дошли само за да подготвят инвазията на планетата за извънземните си братя

Освен това, преди малко пристигнах в офиса, и веднага взех тържественото решение този предиобед да не пипна работа. Решението ей-сега ще загуби голяма част от привидната си тежест, когато поясня, че от предиобеда остава има-няма половин час. Точно колкото за един пост [Нали?.. Ей-сега ще видим.]

За модерното си закъснение от около четири часа бих могла да обвиня изцяло шизофреничния график [използвам думата „график” много, много щедро] на СКГТ, но бидейки честна по душа, ще си поема моята част от отговорността. Тя възлиза, по груби сметки, на около 15%, защото наистина излязох от квартирата си с половин час закъснение...

Не е оправдание, но тая сутрин ми се случи един от онези сънища, в които сънуваш, че чуваш будилника, но си мислиш, че е част от съня, но въпреки това посягаш и го изключваш в просъница, но въпреки това си убеден, че нищо от това не се е случило наистина, и тъкмо тогава през вратата влиза Голямото Пиле от улица Сезам и окончателно си решаваш да останеш, дори да е сън, просто защото се очертава прекалено интересно, че да го изпуснеш.

..Та. половин час от тези четири си го слагам на сърце и признавам без бой, че съм виновна само аз. Аз и Голямото Пиле.

Но как да се сърдиш на тези очи?

 

Оттам нататък обаче за всичко обвинявам СКГТ, с който открай време имаме силно поляризирани love / hate отношения… Или може би по-скоро sub / dom отношения, предвид факта, че возенето на софийски автобус прилича по-малко на пътуване, отколкото на мъчение, узаконено според Женевската конвенция.

Love: 

Първо, като пътник, от мен не се иска да карам автобуса – което е прекрасно, защото иначе аз и околните щяхме да сме повече пътници за оня свят, отколкото за кръстовището на Гоце Делчев и България. Не искам да подсилвам стереотипите за жените, които уж са лоши шофьори по default, но лично аз съм наистина толкова лош шофьор, че съм наясно, че съм лош шофьор, въпреки че изобщо не карам кола. Това е едно метафизично равнище на бездарност, до което се стига трудно, но аз съм самороден талант.

[Помага, че дори на тази възраст ми е необходим въздълъг момент на необезпокояван размисъл, преди да успея да реагирам на командата „надясно!”].

 Eдинственият път, когато съм била зад волана, беше когато един добронамерен приятел ме настани на шофьорската седалка на един добронамерен Форд насред една добронамерена полянка. На пръв поглед нямаше какво да се обърка, но онзи ден и тримата - с приятеля и Форда - разбрахме в колко много неща всъщност би могъл да се блъсне човек на съвършено равен терен.

Второ, няма нужда и да го паркирам. Което е хубаво не само за мен, но и за всички други паркирани коли в околността, както и за околните сгради, витрини, животни и минувачи с рефлекси, по-бавни от светкавица. Да не говорим и че пътуванията с частна кола в София се състоят в момента от 20% път, 40% търсене на място за паркиране и 40% бъхтене пеш от него до крайната цел, която отстои на около километър оттам.

Трето, от финансова гледна точка картата за градски транспорт, дори тази за всички линии, излиза доста по-евтино. А най-евтино излиза това, което правя аз - не си купувам нито карта, нито билет, а си нося 20 лева готови за евентуалната глоба. Тя неминуемо се случва, но достатъчно рядко, за да ми изнася повече този вариант от това да бъда Перфориращ Праведник. Дали действията ми подкопават основите на обществения строй и има ли това изобщо някакво значение, е отделна тема.

Четвърто, в автобуса човек има време и възможност да се занимава с неща, за които иначе не би имал, като например да чете докато пътува, или да разглежда околните. Ако не ви се струва достатъчно интересно, значи никога не сте се возили с превозните средства от крайните квартали, които изглеждат точно така, както би изглеждала Софийската зоологическа, ако я качат на колела. Времето за задълбочена естествоизпитателска дейност и без това е бол, защото до крайната спирка се стига бавно и тържествено като погребална процесия… 

Освен ако не сте в задната половина на автобуса, след акордеона в средата, в който случай съветвам да се оглеждате от време на време през прозорците да не би да са ви оставили на някой по-остър завой. 

Предвид средното времетраене на едно пътуване, и без това е по-вероятно някой наистина да свари да ритне камбаната преди спирката си, което придава допълнителна правдоподобност.

Hate:

Лежерното пътуване в автобуса е едно, безкрайното очакване на спирката – съвсем друго. Особено предвид факта, че като на държава от „умерения” климатичен пояс, времето в България има две настройки – пукаш-от-студ или топиш-се-от-жега. Освен това, от десет спирки имат навес три, а пък той - колкото пощенска картичка.

Пак ще спомена номерата за към крайните квартали, за които, в контраст от своите що-годе редовни колеги по центъра, въпросът е повече не „Кога”, колкото направо „Дали”.

Извинете, не се сдържах.

Като жител на Овча Купел за десетина години, примерно, мога да ви разкажа известната по тези места легенда за автобус 60… Митична сирена, чиито примамлив зов от  таблото за разписания в повечето случаи се оказва лъжлив. Старите хора казват, че возил ли си се на една 60тица, никога повече не ще имаш втора.

 Такъв фолклор се ражда на спирките - хората създават там познанства, приятелства за цял живот, семейства... После им се раждат деца, както си чакат, а накрая им завещават непродупченото билетче и предават нататък по родовото съзнание номера на автобуса, на който трябва да се качат.

На илюстрацията: спирка в западен софийски квартал, произведение на стар майстор. Те са още там, между другото

Освен което - да, знам, че няма особено много общо със самия СКГТ, но ми направи впечатление отново в придвижването тая сутрин: каква, по дяволите, е работата със светофарите почти навсякъде извън центъра, другари, съграждани и римляни?!

Тези за миниатюрни улички остават на зелено с минути, тези за пресичащите ги булеварди – за секунди. Поставят се и се държат включени приоритетно на места, където съвсем сериозно още не съм видяла да пресича друго, освен катерица; а се изключват в шест вечерта - или въобще ги няма - на кръстовища, където без тях е направо по-добре да си копаеш тунел отдолу, ако искаш да стигнеш от другата страна невредим...

Да не говорим за странната система на съгласуване на пешеходни с пътни светофари, която е устроена така, че при червена светлина за пешеходците платното да е празно, а при зелена – пълно с фучаща ламаринена смърт, чиито сигнал за зелено съвпада съвършено с нашия. Това да не е някаква тайна правителствена програма за разреждане на никому непотребното население по предградията?! Малко като китайския закон за ограничение на бебетата в семейството, но с по-… разкашкан резултат?

 

Нещо такова, но с даже още повече червено в картинката.

И ако смятате, че се шегувам, значи надценявате нивото на интелигентност на средностатистическия пешеходец. Живея в особено проблематичния откъм светофари район на Красна Поляна, познавам си съседите, и ви уверявам, че тоя метод би проработил върху тях като стой-та-гледай.

Веднъж се возех в такси [не ми се случва често] с един темпераментен шофьор, който стана още по-темпераментен, след като му се наложи да чака къмто четири минути на червено на булеварда, по който пътувахме, при пресечката му с една ама наистина окаяна уличка. Той ми сподели подозрението си за конспирация на високите нива, които според него са сключили споразумение с нефтените магнати да поставят възможно най-неадекватната светофарна мрежа в столицата. Явно с цел да вдигнат консумацията на бензин [и, най-вероятно, общото ниво на изнервеност на жителите… Because evil corporations, that's why].

Човека просто не можеше да повярва, че някой може да е достатъчно бездарен или мързелив, че да устрои нещата така без конкретна причина.

Ще ми се да споделям неговата вяра в умствените способности на административната върхушка, но сърцето ми се свива от мрачни подозрения, че има начин някой да е толкова бездарен и мързелив... и още как само.

Може би неговата вяра в задкулисните сделки е вид защита от суровата реалност, в който хората са си наистина точно толкова бездарни и мързеливи. Малко както други хора вярват, че има Бог, или изобщо каквато и да било причина за повсеместния хаос, който ни заобикаля.

А всъщност всички редуваме чакане с часове със спринтиране пред капаците на случайно изникнали коли - по криви улици, пълни с дупки и зле настроени светофари...

PS. А за обедната почивка закъснях. Тая работа с писането на случайни, никому непотребни теми излезе по-сложна...

Следващата емисия – в петък.

Едва се запознахме, а вече ви обичам: 

Joe   ///