Пост трети, със специалното участие на Том Ханкс.

 Втора сряда - трети епизод от настоящия ми проект...

Макар и без съмнение забавно, писането тук далеч не е това, което очаквах от преживяването. Виждах се елегантно чаткаща по клавиатурата на лаптопа в някое приятно кафене от романтично-хипстърско-блогърската разновидност – само аз и Пешо, с по една баретка и двамата... Може би няколко пеперуди с крилца от страници класическа литература, които да пърхат на заден план... Нищо особено изчанчено.

 

До момента обаче, всеки един пост бе написан, оформен и публикуван в атмосфера като на дъното на боен изкоп, докато Том Ханкс и другарите му крещят над главата ми как никога не биха изоставили редник Райън.

 

  

 "Кой скапан обломозъчник вписа очилатата блогърка в сценария?!"

В момента Искрено Ваша се е прислонила в офиса, където от сутринта са я разпнали между четири документа за превод, всеки от които е "АМА НАИСТИНА СПЕШЕН, ПО ДЯВОЛИТЕ!!", като един вид Христа на преводаческата Голгота. Началниците и секретарката се редуват да описват тегел след тегел между главния офис и бюрото ми и да сипят отгоре ми ксерокопирани листа от финансови отчети като сняг – ако снежинките имаха склонност да подвикват нервно и да ти поставят крайни срокове като „вчера”.

 

 "Шумна нощ,

безумна нощ, 

всичко крещи, 

сал една нещастна девойка над своя компютър виси..."

 

Вследствие на това, очаквайте от постовете още по-малко логика, отколкото имаше досега. Причината е, че трябва да пиша в отчаяно отскубнати от хаоса промеждутъци – от по десетина минути, и с по един-два часа между тях. А аз все по-често не мога да си спомня за какво съм дошла в стаята преди секунда. Какво остава  да продължа мисъл, започната преди час?.. Имам усещането, че когато най-после го завърша, етикетите относно съдържанието на тоя пост ще гласят „Том Ханкс”, „снежни бури”, „двутактови двигатели”, „числото 42” и „малки зелени човечета"… Примерно.

[Плюс което - бързо извинение на всички, които ми писаха в последните дни, но нямах време да им отговоря... Вие си знаете кои сте. А за да не ви идват някакви идеи - наште също знаят кои сте; оставих им бележка... Така че пуснете сопите долу и ми дайте още един шанс! Обещавам следващата седмица да се реванширам.]

Та така, независимо от всичко: останете до мен, бойни другари, докато прихлупвам каската по-ниско и продължавам още малко да поддържам фронта на клавиатурната картечница... А след края на работното време всички ще дезертираме през сокака и право в мола.

„В мола ли?”, питаш услужливо ти, хипотетични читателю - точно както ми е необходимо, за да си разгърна темата. „Там, ами!” - отговарям аз, защото на хипотетичните си читатели съм винаги склонна да обърна внимание..

Вижте, и аз съм била тийнейджър и знам какво е: модерно е да се мрази всичко модерно, популярно е да се мрази всичко популярно. Хората обаче порастваме [понякога... не винаги, а на изключенията им личи отдалеч], и си изграждаме собствено мнение. Което е нещо съвсем различно от мнението на индивида, който е винаги обърнат с рогата напред към „общоприетите” разбирания. Противоположни посоки, ама същото теле, един вид.

 Малко като албум на U2 - и също толкова леймаво

 

Бойкота на моловете е за хора, които страдат от дълбока неувереност в собствената си оригиналност и идеализъм. Затова им се налага да имитират – пред себе си и останалите – омраза към произволни популярни явления. Която омраза, разбира се, е сама по себе си доста популярна.

 

  (Коментара беше изтрит, защото е излишен - б.а.)

 

Лично аз нямам нищо против моловете. Само защото съм вътре, не означава, че ще се хвърля в спортно изкупуване на всичко, което завършва на "..и 99 стотинки". Нито че ще се придвижвам на прибежки от бутик в бутик, за да не остане огледало, пред което да не съм се нацупила кокетно.

[Сложих „ц”, а не „д” в предпоследната дума, защото си имам стандарти… моя блог не е от онея блогове! Ако не вярвате, питайте как’ Сийка.]

Но пък ако наистина имам да купувам някакви неща, бих предпочела да ги взема от едно място, и то—закрито. Освен ако не е ден, в който разполагам с неограничено свободно време да обикалям целия град, а климата навън е супер. Помните ли кога ви се случи такъв ден за последно?..

…И аз не помня.

 

Смятам човека за пораснал, ако вече е спрял да внимава дали идеите и характера му изглеждат достатъчно лъскави [или матови, понеже лъскавото е „модерно”, което, от своя страна, не е модерно...] отстрани. Тогава те започват да еволюират самостоятелно, в движение, без да се налагат съзнателни самопоправки; сновават се изцяло на собствения опит и желания.

Усещането е прекрасно, все едно най-после си започнал да си шиеш живот само според собствените мерки, а не според това как ти стои отвън. Излишно стегнатите кройки за оптично вталяване се отпускат, твърдите материи с „елегантна” линия се омекотяват и спират да убиват; и ако ти се прище да боядисаш всичко в бонбоненорозово, си го боядисваш и толкоз.

Най-вече, животът ти става достатъчно удобен, за да заявиш спокойно, че отиваш в мола, без мнението на околните да ти боцка или стяга около врата... 

[Всякакви словесни каламбури настрана - почти нищо друго не мразя с такава страст, както пуловерите с поло яка... Напълно сериозен въпрос към всички притежатели и носители на такива: Как?! И най-вече: Защо?! Бога ми.]

 

Бавна вълнена смърт такава.

 

…И тъй.

Часът е почти шест.

Стягаме се, напускаме барикадите и отиваме на закрито и уютно, право в Еди-Какво-Си-Center/Mall. Няма да му пиша името, защото жалките реклами на търговски центрове, замаскирани като "авторски произведения", в момента и без това са излишно изобилни. Но за да ми усетите устрема, ще спомена, че вътре има дор до три отделни книжарници... А аз днес съм заслужила, и още как...

 Истинските самостоятелни мислители ще ни намерите в мола. Останалите ще ги познаете зиме - по настинката, и лете – по слънчевото изгаряне.

С песен на уста, право в лицето на вражеските редици:

 Joe   ///