"Не е важна крайната цел, а пътя до нея!", казал СКГТ.

Добрe дошли, приятели и съседи!


И добре дошла на мен, след като преодолях някакси разстоянието от квартирата до офиса - въпреки усилията, които цялата Вселена бе впрегнала, за да ме спре. Защото, както вече съм споменавала, пътуването с градския транспорт е като ария от "Пръстена на Нибелунгите" - тежко, трагично, непоносимо дълго, и някой от участниците в действието рано или късно започва да вие. 

А преди около две седмици на сцената на лично моята транспортна опера настана хаос, защото от Столична Община решиха да се заемат отново с любимото си хоби - ремонтирането на булевард "Никола Мушанов". Това ремонтиране представлява един-два месеца разместване на оранжеви конуси из стратегически места по шосето, докато планировчиците си играят на морски шах - а наоколо разни надничари балансират изкусно центъра на тежестта си така, че като се подпрат веднъж на кирката, да останат в същото положение до обяд и да не им се наложи да мръднат ни веднъж.

[NB! Това в никакъв случай не означава, че не оценявам важната работа, която тяхната Комисия По Каквото Хич Не Ни Влиза В Работата върши за мен и всяка друга представителка на женското съсловие... Преди и представа си нямах, че задникът ми е хубав! А и как ще се сетя да се усмихна, ако не ми го подвикне някакъв непознат, докато минавам покрай него? Самичка ли?!]

Във всеки случай, ремонтът продължава, а когато спре, всичко ще си е точно по старому [както след предишния]. Така и трябва, защото на Общината най-вероятно ще й доскучее пак след има-няма половин година... Нали познавате онзи автолюбител, който бърника усилено под капака на строшката си всяка неделя, а никога не я кара? Той знае за какво става въпрос.

Междувременно, моят път се увеличава с около половин час в едната посока. И е интересно какви неща му хрумват на човек през това време, ако е затворен в някое от подвижните подобия на газова камера на СКГТ... Може да е от изпаренията. 
Затова:


СПИСЪК
с нещата, за които си мисля в автобуса

--- Знам, че е тарапана и стават неволни грешки, но би трябвало ако някой си завре чадъра в някое от личните ми телесни отвърстия, поне да ми е позволено да го задържа като морална и физическа компенсация. Вижда ми се справедливо

--- Не знам какво точно се случва зад гърба ми, но ми се струва противоестествено... Да се обърна ли? Мога ли? Искам ли?!

--- Ново правило, значи: ако не мога да се добера до перфоратора нито с молби, нито с ритници, не ме търсете да дупча билет. И без това контролата няма как да се качи - буквално...  А и да успее, ще я линчуват в мига, в който си отвори устата с "Билети и карти за проверка". Лично ще поведа тълпата

--- Защо взимаме по-малко за билет за деца.. където и да е?! Децата са неизменно най-ужасната част от околния състав - независимо дали на кино, в музей, или в градския транспорт... Пък и всички почват страшно да се превземат ако направиш на някое лек суплекс - колкото да мирне малко

--- Ха, този го познавам по физиономия! Нали се качих на автобуса в и десет, трябваше да се сетя, че и той ще се качи. ОК, ти си малко нещо симпатичен, а на мене ми е много нещо скучно... Първия, който засече другия да го зяпа, печели! Виждам-те, гледам-те, с-теееб-играя-аз-сегаааа

--- Хъм, ново постановление от Ким Чен Ун за поданиците на корейската диктатура. Този път е издал декрет да кръщават всяко първородно дете на него, включително момиченцата, и... чакай, не обръщай страницата! Не бях дочела!... Е, хубаво де. В крайна сметка, вестника си е твой

--- Вратът ми се схваща, както съм зяпнала в тавана, но накъдето и другаде да се обърна, все се оказва, че зяпам в нечия физиономия. Включително и надолу. Чувствам се неловко

--- Интересно ако приятелите и колегите ми бяха животни, кой какво щеше да е. Готово – занимавка за още половин час.... Я! Тапирът ми звъни!

--- Хубаво, пич, ама ако се роди момченце, ще изнамеря кой си и как се казваш и ще го кръстя на теб... А, размисли ли? Май не е чак толкова тясно, все пак? Супер

--- Само след пет спирки е моята. По-добре да започна да си проправям път към вратата вече...

--- Не! Объркала съм се. Късчето тротоар, което успях да мерна през прозореца през стената от гърбове, е от пресечката на Константин Величков, а не Вардар... Проклети да са местата с еднакви улични плочки! Ще сляза на Съдебната Палата вместо в Западен Парк някой ден

--- Ако само можех да измъкна онзи том на Ървин Уелш от чантата, ще има какво да правя в следващия половин час на светофара преди Красно Село... Но усещам, че съавтобусничката, плътно притисната отляво, може да изтълкува превратно движението на ръката ми. Кълна се, че нямам намерение да обидя честта ви, госпожо!

--- Това, дето падна на пода, моят телефон ли беше?! Е, край. Все едно е на луната. В тоя пастет ще успея да се наведа дотам познай кога...

--- Ето един екзистенциален въпрос: защо? Защо си седнал на външното място на двойната седалка и си оставил вътрешното празно, ти, двукрак генератор на досада такъв?! Знам, че не е, защото слизаш скоро. Гледам те как седиш там от четири спирки. Не усещаш ли изгарящата омраза, която лъха на талази от моята посока?! На мен дори не ми се седи, но от този тип дребно зло ме засърбяват зъбите от яд... Така че нямам друг избор, освен да раздам възмездие. Да, ще седна именно до теб. И ще го направя по възможно най-бавния, тромав и разперен начин, обещавам ти...

...Или шамар?

..И те така.

След малко стягам партакешите и отивам с моята дама [Хоши, не се преструвай на изненадана, светът заслужава да знае за нашата любов! Гаджето ти - също] на представянето на петия брой на Ко-Миксер. Като преводач ми се полагат лична покана, три безплатни копия [благодаря!] и правото да се надувам като парена въшка от гордост без видима за околните причина...
Няма значение! Елате и вие: 19.00, бар FlipFlop, на Оборище № 61. 


Ще ме познаете, защото никой друг няма да изглежда като парена въшка:
Joe ///