Идвам с мир, тръгвам си с усмивка.

Знаете ли какво се чудя?

Чудя се как се казваше онзи стар филм, в който едно извънземно го изпратиха да разучава човешкото поведение на земята в облика на жена, а на него накрая му хареса толкова, че остана. Филмът е поне на десет години, и си го спомням от детските години много, много бегло… Единственото, което мога да заявя със сигурност е, че:

1. Беше комедия, и

2. Накрая извънземното убеди началниците си да го оставят на Земята, като им показа през своите очи телепатичен монтаж от всичките си щастливи моменти тук... А централното място в калейдоскопа прекрасности заемаше един хамбургер. Това не се забравя лесно.

Ако някой се сети за кой филм иде реч, да удари едно съобщение... Или да задържи тази информация за себе си, кискайки се злорадо. Зависи от характера, предполагам... На първия вид ще съм много благодарна. [А втория да спре да се хили веднага, чуваш ли, Пешо, шматьо такъв!!] 

Ето какво се замислих, обаче: ами ако извънземното им беше показало всичко, а не само избраните моменти? Какво щяха да си помислят извънземните за човечеството, ако попаднеха в някой наш магазин, например? Обедната ми почивка е около час. Днес я прекарах, мотаейки се с несъмнено подозрителен вид из супермаркета, от който си избирах храна, и размишлявайки по въпроса...

Продуктивно, а? Нищо не знаете вие. Веднъж изкарах цял следобед, измисляйки си нови мутанти за Х-мен, и модели за костюмите им…

Е, няма значение. Тук съм, за да ви разкажа как ви видях през седемте си очи аз – Joe the Alien [Jailien], чиито кораб кацна на паркинга пред супера този следобед…

===========================================

..ОК, не е идеалното място за антропологични изследвания, но като гледам, е добро начало. 

Освен това колегите предупредиха, че молби от десена на "Заведете ме при вашия предводител" водят само до офисите на нищо неподозиращи мениджъри, които искат да ги оставят да тормозят служителите си на спокойствие. По-добре тихичко и кротичко сред тълпата вътре... И да видя какво мога да разбера.

Основната площ от магазина е заета от сектора за хранителни стоки. Понятието „хранителни стоки” звучи мъгливо, и има защо. Освен нормалните неща [мляко с бактерии в него или сладкиши от конски копита, примерно], в него има и голямо разнообразие от… е, неща.

Трябва да се внимава.

 От опит разбрах, например, че някои яйца са пълни с играчки, други яйца са пълни с течен шоколад, а трети яйца са пълни с яйца [отврат]. На щанда за солени закуски има зрънчо с форма на кръгчета, мечета,  усмихнати личица, фунийки, и рибки. Има и зрънчо с формата на зрънчо, но трябва да е капан… Вероятно всъщност представлява парчета нарязан на ситно дунапрен, или нещо подобно. Който е казал, че нищо не е такова, каквото изглежда, си е търсел нормална храна на планетата Земя, убедена съм...

А в дъното на отдела, ужас на ужасите!, стоката е още жива, обикаля пода на един обидно тесен аквариум и влачи щипки подире си от отчаяние… Стига бе, хора! Какво ви става?! Мислех, че раците са ви симпатични!

Или само тези с панталони?

Жал ми е. Горкият омар ми напомня на мен – далеч от себеподобните, наврян в тясно и не особено приятно място без разумни форми на живот, с които да размени две думи...

Но няма какво да направя по въпроса. Цената, която трябва да заплатя, за да го купя, е астрономична [аз разбирам от астрономия]; а цената, която ще заплатя, ако го измъкна силом - още по-висока [вж.: Енциклопедия на планетата Земя, глава 1442: Затвори, подточка 6: „Здрасти, аз съм твоят съкилийник, много хубави очи имаш”.]

Омарът ми помахва унило с очни ябълки. Отвръщам му със същото, въздишам и излизам от хранителния сектор.

На съседния щанд стоките плавно минават от такива за ядене към приспособления за приготвянето на въпросното ядене. От това, което виждам, всички онези възрастни, които повтарят на децата да не си играят с храната, трябва да вземат да си послушат собствения съвет. Пред погледа ми преминават редица след редица формички, шприцове, кокосови стърготини, захарни перли, фигурки от фондан и странни джаджи, с които можеш да си оформиш яйцата на очи като звездички... Защото ако има нещо, което хората да обичат, това явно е да не могат да познаят какво ядат, преди да го захапят. Лично в моята класация на дейности, в които елементът на изненадата би бил добре дошъл, храненето се нарежда сред последните места - но аз пък какво ли знам.

 Има ножове за оформяне на сладкиши като ягодки, за оформяне на ягодки като сладкиши, и за оформяне на шоколадови бонбони като шестцилиндрови двигатели, понеже на този етап – защо не? А всичко това ще свърши сещате се къде и сещате се под каква форма…

Което ме отвежда на съседния щанд, къдто се предлагат аксесоари за баня и тоалетна. Неговото съдържание подсказва, че каквото и да се случва в тези помещения, човеците не желаят да го обсъждат и биха направили всичко възможно да изглежда така, сякаш не се случва въобще.

Всички приспособления и консумативи са изпъстрени с мидички, раковинки и делфинчета [бегли следи, по които може да се отгатне поне, че в цялата работа участват и количества вода]… Или ароматизирани. Или оцветени в притеснително весели цветове. А най-добре и трите... Всичко възможно, за да си отвлекат вниманието от факта, че са смъртни, и като такива притежават и отделителна система.

 Тоя въпрос явно на никого не му се разисква, освен ако не е около петнадесетгодишен и от мъжки пол... Във всеки случай, темата не се харчи хич по купони и официални вечери. Препоръчително е да разчупите леда по-скоро с някое мнение за политическите партии в страната и съответните им лидери… А защо човеците намират това за по-малко отвратителната тема, не мога да си обясня.

Продължавам нататък.

Магазинът, в който се намирам, е основно за храна, но дори тук се продават дрехи. Нормално - те са интегрална част в битието на човешката раса, която прекарва пет минути сутрин в омотаване на парцали около тялото си, а останалата част от деня – в опити да убеди някой от другите нейни представители да си ги свали.

Бърз оглед на моделите тениски разкрива, че с хората имам ако не друго общо, то поне някои взаимни познати. Откривам два модела с Вейдър и Йода - комшулука от осми космически квадрант, един - с Пришълеца и Хищника, от шестотин шейсет и шести космически квадрант, и три модела с Боб Марли – от осемдесет и първи космически квадрант. Освен тях, изглежда, са модерни националните знамена, както и подкрепата на т.нар. „Зелена армия”. Докато си мисля разсеяно за ботаника, хвърлям поглед на следващата тениска и се оказва, че човечеството наистина е запалено по флората, но в една нейна много конкретно определена област:

Запалено - като джойнт…

Или като апартамент, в който някой е заспал със запален джойнт в ръка.

И така, типичният човешки екземпляр явно се увлича по научна фантастика и патриотизъм, но само ако е достатъчно напушен, за да може да повярва в някое от двете.

Следващия сектор на магазина е за битови стоки, и е разделен на два ясно видими отдела - мъжки и женски. Единият е пълен с инструменти и препарати за пилене, шлайфане, боядисване, рязане и оформяне… Това, разбира се, е женския отдел.

 Главният стремеж на човешките жени явно е да излязат от къщи, изглеждайки възможно най-малко като човешка жена. Вид защитен камуфлаж? Силно е възможно. Но си спомням щанда със списания, който подминах на входа, и заглавията им внезапно придобиват логика…

 "Всеки крачен косъм – куршум в главата на любовния ти живот". "На пет кила и един пласт мъртва кожа разстояние от съвършенството". "ЛИЦЕТО ТИ Е ОТВРАТИТЕЛНО!.. И още 23 неопровержими истини, както и какво да направиш по въпроса".

[Това, разбира се, са заглавия от женските списания. Заглавията на мъжките звучат по-скоро като "Шест миски, три сутиена, борбата е безмилостно жестока", или "Още 3 отвърстия, през които не знаеше, че можеш да се наливаш с бира".]

Натрапва се извода, че козметичната индустрия е оставила зад себе си дори психиатричните клиники в изкуството да прави пари от чуждите комплекси за малоценност, мазохистични тенденции и тем подобни психологически отклонения. Дисморфното разстройство на повечето представителки на човешката раса [грижовно подхранвано от лавинообразно количество реклами] е зловещ пейзаж на доброволни мъчения и самобичуване, който никакво количество лъскави опаковки не може да прикрие… Не разбирам защо никой от пазаруващите не пищи на глас. Явно се свиква.

В мъжкия битов отдел отсреща пък всичко е от метал или масивна пластмаса, смътно заплашително, и последен модел. Бизнесът явно върви, а това е, защото всички стоки се взимат в пристъп на импулсивен ентусиазъм, и се зарязват в килера след първия палец, който вземат в жертва. Което означава непрекъснат поток от нови приспособления за завинтване на разни неща в други неща... Бърз поглед към стойката с презервативи до една от касите ме уверява, че 80% от свободното време на по-ранно оплешивяващата половина от човечеството се запълва именно от различни вариации на тази дейност.

Към дъното на магазина има малък щанд за домашни любимци. Едно ми става ясно: онази част от човечеството, която се е уредила по-добре от всички останали, е частта, която е на четири крака. И която, технически погледнато, даже не принадлежи към него.

Според личните си предпочитания, хората се делят на котколюбци и кучефенове, а дебатите относно превъзходството на Отбор Мяу над Отбор Бау [или обратното] са любим начин за убиване на свободното време. Разбира се, това самите кучета и котки не ги засяга ни най-малко, защото те си остават нахранената, напоена и нагушкана страна на уравнението, независимо от всичко. Положението е малко като с монопола на големите корпорации - оставят ти илюзията за избор, но ръката, която те държи за късите и къдрави косъмчета, е все една и съща... 

Или лапата. Няма значение. Време е за хранене, а после – бавно съсипване на всички чехли, които някога сте обичали...

А аз продължавам нататък. Ето една друга част от човечеството, на която също не й е никак зле: децата. В техния щанд се задържам най-дълго [защото е най-шарен, разбира се]. Тук-там се виждат и възрастни, които обикалят по периферията засрамено, а после грабват най-големия и лъскав камион и изчезват към касата, мънкайки "За Монката е, кълна се!"...

В друг ъгъл на щанда малко момиченце е обявило седяща стачка върху люлеещо се конче, от което майка му го откопчва пръст по пръст. За да освободи едната му ръчичка обаче са й необходими две ръце, затова момиченцето просто редува да се впива в гривата първо с лявата, а после с дясната. Ситуацията е шумна, но патова. Някой рано или късно ще се предаде, и това най-вероятно ще е управителят на магазина, който ще ги изпрати с кончето безплатно, само и само да им види гърба.

На път към касите - след като са приключили с купуването на ядивно биогориво за собственото шаси, и избирането на цвят и аромат на тоалетната хартия за тази седмица, - човеците минават покрай миниатюрния щанд с книги и филми, който ги приканва да сложат и малко култура в организма си.

Като за единствения стелаж с храна за душата, нещата изглеждат доста обезкуражаващо: внимателен подбор на възможно най-комерсиалните филми, плюс челната десятка от класацията на най-продаваните книги за годината. Фаст фууд на хартия и DVD - трябва и такова да се вземе, но не им пука особено какво е или каква шлака ще им остави отвътре; затова повечето избират набързо "МегаПуцалка: Ти Му Дръж Ръцете" или поредния том на "Елфи Млатят Джуджета", тръсват го върху стека Кока-Кола и айде към опашките на касите…

Те се обслужват от подразред човеци с парцали в еднакъв цвят, които пиукат на равномерни интервали [или това идва от самата каса?].

Този подразред явно е наистина „под” останалите, защото клиентите не реагират на заучения им поздрав, не ги гледат в очите, игнорират ги и изобщо се държат така, сякаш жената на касата е майка на съпругата им [това е известна човешка шега, чиито смисъл така и не успях да проумея]. Накрая подчовеците изпращат човеците с едно „Приятен ден”, в което се усеща скръбната празнота на милион студени галактики...

Аз казах на едната „Чао”. Шокът едва не я уби. Но усмивката й след това ми остави някакво необяснимо приятно усещане между антенките... 

Като цяло единственото хубаво нещо в цялата тая загуба на време.

..И все пак сякаш си заслужаваше.

 

Използвайте лицевите си мускули за издърпване на ъгълчетата на устните нагоре и откриване на зъбния емайл по-често, земляни!:

Jailien. ///