You Write Like A Girl: Outside of Everything!

Днес беше зает ден.

Поради характера на работата, задачите ми не са разпределени във времето равномерно, а зависят от това колко поръчки ще получим в офиса в конкретния момент. Сещате ли се за онзи лаф за мъжете и автобусите - как или няма нито един сума време, или идват пет наведнъж?.. Не знам кой го е измислил, но е пропуснал да спомене клиентите на фирмата ни в него. А е трябвало.

Днес нещата ескалираха до Ниво 4, къмто 5. Ранговата система изглежда приблизително така, между другото:

Ниво 1 – Никаква работа: Свободна съм да прекарвам неограничено време в Youtube, Tapiture, fmylife.com и размишления откъде ще извадя пари за ядене следващия месец, ако нещата продължат така.

Ниво 2 – Малко работа: Върши се най-бавно, защото знаеш, че имаш цялото време на света, и отлагаш като че ли ще си вечно млад. Предава се в последния момент със зачервена от бързане [и срам] физиономия като "Знам, знам..."

Ниво 3 – Равномерно разпределение на разумни количества работа: Златната среда. Имам два документирани случая на Ниво 3 за цялата история на работната ми ангажираност. Според общите статистики, съм късметлия.

Ниво 4 – Стандартна гняз: Заето, натегнато, с шанс за превалявания от допълнителни задачи, и най-общо мрачен хоризонт. В далечината тътнат гръмотевици, докато някоя от шефките налага безмилостно принтера, скенера, или който служител й е попаднал най-наблизо.

Ниво 5 – "Защо не си останах вкъщи?!": Значително по-тихо, защото няма време за игриви закачки как нечия глава ще отхвърчи чак до другия офис на фирмата. В обедна почивка не се излиза. Когато най-накрая изпълзя на въздух вечерта, мозъкът ми се усеща сякаш някой грижливо го е привързал за тезгяха, взел е чука, вдигнал го е над него, и в същия миг отгоре на двама им е паднала случайна водородна бомба.

Обрат в сюжета!

Друг ясен признак, по който се познава, че днес бяхме на Ниво 4: слушах една и съща песен някъде 2 часа, преди да ми се удаде възможност да я сменя... [На ниво 5 музика не се слуша, защото всеки шум е като пирон в черепа, а с цялото ми уважение към Hellraiser – това не си е работа.]

За късмет, парчето беше много добро.

Оттам и идеята за днешния пост, който е списък с нещата, ъъ... извън които съм.

...Еми вижте, като започнах, ми се струваше добра идея.

А какво е излязло, и без това ще разбера чак утре - когато мога да го препрочета през трезвия поглед на човек, на който не са му скъсали и последния нерв заради коренната разлика между понятията "среда на мултикултурализъм" и "мултикултурна среда".

СПИСЪК

с нещата, извън които съм

--- Обхват. Е, технически погледнато – в обхват съм... Но пак толкова ще ви вдигна телефона, колкото ако не бях.

Съобщенията – и всичките им възможни [плат]форми – са най-хубавото нещо, което ми се е случвало. На мен и на всички останали болезнено антисоциални хора, на които им е необходим задължителен период на психическа подготовка и дълбоко дишане, преди да проведат разговор дори със собствената си леля.

Отбор "Няма ме!" FTW.

И отношението ми е такова към обажданията от всекиго, абсолютно независимо от това какви са чувствата ми към него по принцип. За всеки разговор в реално време, вариантите са два:

*звъните ми, докато правя нещо хубаво - което значи, че не искам да го прекъсна, за да ви вдигна; или

*звъните ми, докато правя нещо гадно - в който случай само вие ми липсвате на главата... И пак няма да ви вдигна.

Нищо лично.

--- LinkedIn. Не го разбирам. Цялата идея на социалните мрежи е, че са интересни – за сметка на което продуктивността ти отива направо в канализацията.
Тази социална мрежа не е интересна, и това по логичен път ме наведе на мисълта, че може би пък помага по отношение на кариерата и продуктивността. Не помага.

Are you sure you want to log out? Yes.

--- Навеса на спирката... Особено ако вали.

Ето един напълно сериозен въпрос към онзи контингент от населението, който притежава чадъри [излязох от неговите редици, откак изгубих един с дръжка като на самурайски меч и реших, че никой друг не би могъл да го замести в сърцето ми.]

Въпросът гласи: защо, по дяволите, сте с чадъри И ПАК сте застанали под навеса?! И оставате там, докато ме гледате как подгизвам бавно и печално точно пред вас? Нима в света няма вече достатъчно лудост и егоизъм?!

Не ви разбирам. И ме потискате.

--- Контрол!...

Когато съм в книжарницата.

Страшна като един милион порязвания на ръба на страницата!

Неконтролируема като свличането на целия рафт върху главата ти,

докато се опитваш да измъкнеш само един том!!

Не е полезно да си изкарвам целия следобед, приклекнала да разглеждам рафтовете чак до долу, докато в мен се спъват злочести клиенти?

Няма значение.

От финансова гледна точка, изборът ми е между поредния том и поредния ден на хляб и кафе?

Няма значение.

Няма кога да прочета всичко това, защото трябва и да се работи [за да се купуват още книги, за които няма да имам време]?

Няма значение.

Вече я имам?

Няма значение! Виж тази корица, колко по-хубава е от предишното издание...

--- Определения си месечен бюджет. Вече ви е ясно защо.

--- ..земно. Аз съм извънземно! [Справка: поста от тази сряда].

--- Кожата си от яд, защото се скарахме с най-близкия ми приятел преди около две седмици и още не сме вдигнали желязната завеса, от двете страни на която сме седнали да се цупим и да прилагаме също толкова железни аргументи.

„Бих писал/а първо аз... но това би означавало да пиша първо аз. А това е недопустимо!”
Класика!

Всеки път, като се сетя, искам да му фрасна един в отвратителната мутра, която, ако не ми е проличало досега, ми липсва страшно много. БУКОВИНОВ, АКО ЧЕТЕШ ТОВА, ДЪРТ ПЕРГИШ ТАКЪВ, ПИШИ МИ!!