Добър вечер, скъпи съинтернетници!
Днес беше дълъг ден, който започнах с желание за нов домашен
любимец и завърших с нов домашен любимец - така че според всички категории може да
се счита за успешен.
Като начало трябва да уточня, че мътех далечни планове за
някакъв животински съквартирант от месеци, но понеже мозъкът ми работи с
интересни методи и темпове [„интересни”
е далеч по-ласкателно определение от всички останали, за които се сещам], снощи си
легнах както обикновено, а тази сутрин се събудих с изцяло кристализирало в
главата ми решение.
Бях в настроение за заек.
На секундата!
Облякох се, попитах за съвет няколко приятели, не чух почти
нищо заради собственото си въодушевление [‘звинявам се]
и изхвърчах към зоомагазина. А по пътя прехвърлях наум доводите и аргументите,
които доведоха до логичния ми избор на зайче – а не на който и да е друг от
многото възможни видове домашни любимци… Които лично за мен звучаха ето така:
СПИСЪК
С евентуалните ми домашни любимци [които засега ще си останат само
евентуални]:
--- Куче: е как не… Естествено, че ми се ще!
Проблемът е в това, че и моята квартира, и апартамента на
нашите са прекалено малки за куче от едра порода, т.е. - за истинско куче. Не
казвам, че не обичам нашия джоберман – който представлява пет кила обич с
опашка накрая им… Но сърцето ми е другаде: в някой доберман [без „ж”-то], или лабрадор, или – най-добре! – нещо
овчарско.
Хубавата новина е, че след години борба срещу насрещното
течение на строителния пазар, семейството смогна да построи новата ни къща – а
къща значи двор, а двор значи нещо голямо. И овчарско!
Каква точно овчарка ще е, не можахме да решим, защото след
известно време ожесточени дебати се установи, че всички знаем за разликите
между кавказките, немските и каракачанските овчарки толкова, колкото знаем и за
разликите между самите места, т.е. общо взето нищо. Съгласни сме, че трябва да
е голямо, на четири крака и с една глава, и това е…
[Освен
ако не може да е с две. Колкото повече, толкова повече!]
--- Котки: не и на този етап… Котките са прекрасни
животни – стига да нямаш нищо против да робуваш някому в замяна на честта той
да си остри ноктите в любимия ти диван. Не казвам, че няма и чаровни
екземпляри, но за разлика от останалите видове любимци, с котките всичко е до
характера, а на мен точно сега не ми се играе на „Риск печели – риск губи”.
--- Рибки: хахахахахахахахахахНЕ.
--- Плъхове: за една бройка да надминат кандидатурата на заека, и
да ги взема с мен вкъщи… Казвам „ги”, защото бях решила да
са двойка – първо, за да си правят компания, и второ, за да мога да ги кръстя
нещо в идиотския си стил – Садо и Мазо, Сид и Нанси или Боб и Наденица,
примерно.
Отказах се, защото… ами, още не съм се отказала, всъщност. Животинките са мили,
интелигентни и предизвикват спонтанна реакция на жлезите ми за състрадание,
защото знам какво е да те гледат като преносител на зараза, макар че всъщност нищо
лошо не си направил… Засега отлагам, но нищо не се знае.
--- Морско свинче: космат салам с крачета, само дето ти храниш
него, а не той теб. Иначе можеш да
очакваш отношения на същото интелектуално ниво, както със салама. Има и уши, по
които се ориентираш кой край е предния и коя страна е долната; ако долната
внезапно мине отгоре, нещо се е объркало.
Имах морско свинче като много малка, и когато нещата взеха
такъв обрат, се оказа, че живинката е болна, та майка почна да й прави масаж по
три пъти всеки ден. Въобще не се шегувам – и според мен един от върховите
моменти в лекарската кариера на майка ми беше именно когато излекува чрез масаж
едно животно без каквато и да е видима физическа структура.
--- Хамстери: голямото найн. Хамстерът е компютърният
вирус на домашните любимци – досаден, нагъл, хапе непрекъснато, и жална ти
майка ако излезе извън контрол, защото не признава нито мебели, нито стени,
нито каквито и да било препятствия на пътя си. Единственото, което можеш да
направиш, е да наблюдаваш как сее разруха из недостъпни за теб ъгълчета на
околната ти среда, и да се молиш да се спомине сам [от взривяване на бузите, вероятно?]..
--- Чинчила: не знам за Вас, но единственото, което би
мотивирало лично мен да си взема чинчила, е ужасното подозрение, че ако не виси
унило в някоя клетка, ще виси унило от някоя закачалка – та ми става жал.
Иначе животното не е лошо, но не ви ли прави впечатление
тихия ужас, стаен в погледа на всеки екземпляр? Нима е просто гузната ми
човешка съвест? „Тя няма как да знае какво правят представителите на моя вид с
около десет хиляди нейни събратя годишно…. Нали?”.
Не мога да издържа на такова постоянно емоционално напрежение в собствената си
квартира. Пас!
--- Катеричка: изключително красива – и акробатична до степен
почти моментално да ти дожалее, че се налага да е в клетка. Но няма как –
изпусне ли се на свобода, се улавя по-трудно даже и от хамстера [той поне не може да прави
скокове, които се смеят в лицето на закона за гравитацията]. Не е и гушлива…
В крайна сметка се отказах, защото няколкостотин кинта са
солена цена само за едната възможност да избухваш в смях всеки път, когато
някой гостенин те пита как е катеричката ти.
--- Пор: очарователно животно, но какъв е смисълът?! Самата аз
вече спя като пор, ям като пор и обитавам жилище, което изглежда като
леговището на някой пор. Имам нужда от разнообразие, не от конкуренция.
--- Таралеж: вече съм имала – едно малко африканско албиносче,
което ми напомняше на Зироу от „Кошмарът преди Коледа” заради бяло-червеният си
[и доста призрачен] вид.
Като се замисля, сега и тя е духче... хм.
Кръстихме я Ай - главно защото и без това всички така
викаха, когато се опитат да я хванат… Но истината е, че ако я оставиш на мира
и не посегнеш прекалено рязко, можеш и да я погалиш – когато е
спокойно, бодлите на таралежчето се зализват стилно назад, и стават общо взето
безопасни.
--- Папагал: дели се на два вида – скучен и интересен. Скучни
са всички дребновати видове, които прекарват целия си ден, като чекнат крака в
различни конфигурации по пръчките на клетката; те са просто рибки, но с пера и
малко по-гласовити.
Интересният вид не само че е гласовит, ами и приказва. Е,
само повтаря ограничен брой думи, чието значение всъщност не разбира – но ако
това беше особено голям проблем, щеше ли да има такава кариера Бойко, например?
Съмнявам се.
--- Змия: в град като София повечето змии, на които човек
попада, са еднооки и обитават нечий панталон, така че тази в зоомагазина е свежо
разнообразие. Не я искам за домашен любимец – но това не означава, че няма да я
купя… Как ще разбере шефката, че мисля за нея, ако не й правя по някое подаръче
от време на време? Изненадващо подаръче. По изненадващо време... И най-вече –
на изненадващо място.
--- Хамелеон: изкушавах се, и то само за да го кръстя Уалдо и да
си имам вечно самообновяваща се игра години наред… Отказах се, защото едно е
някой да те следи с поглед из стаята [приемливо],
а друго – теб и още един човек [всичко
си има граници!!]
---- Жаба: ето едно страхотно животно, което не е случило на PR. Вярвам, че точно сега, но в една
алтернативна, по-справедлива вселена, жабите все пак получават онова признание,
което заслужават като едни наистина симпатични, секси амфибии...
„Ама че жаба!”,
подсвирква след една засукана мадама някой ерген, а тя се обръща и му намига
кокетно. После преодолява разстоянието помежду им само с език… А останалото е
история.
--- Игуана: игуаните са пичове, но вече реших твърдо, че единственото студенокръвно в
квартирата ми ще остана аз. Иначе как ще се разберем кой да се припича върху
Пешо в слънчевите дни? Освен това погледът на любимец, който мига с всяко око
по различно време, би притеснил и най-големия непукист…
========================================
А след като си преповторих всички тези аргументи, влязох в
зоомагазина – и всичко мигом ми изфиряса от главата.
Нормално. Покажете ми човек, който не изпада във възторг от такава менажерия, събрана пред очите му, и ще ви покажа дънните платки,
в които са кодирани оперативните му програми.
Вероятно щях да изляза от магазина с нещо съвсем различно от
плануваното [а още
по-вероятно – с пет неща, различни от плануваното], ако не бях погледнала надолу,
откъдето на погледа ми отвърнаха чифт тъмносини очи…
...Ето тези очи.
И, общо взето, дотам бях.
Новото попълнение в населението на Шато ел Joe е минизайче на около месец и
половина, и вече носи името Шаро.
[Освен
това е момиченце.]
Историите от десена на „Никога не съм си представяла даже!!”
сме ги чували и преди, но каквото е така, така е: не съм си и помисляла, че
най-подходящото за мен животно ще е коренната ми противоположност. Не казвам,
че съм най-грубият трол в долината, но винаги съм била по-скоро непохватна и от
типа човек, който ще си петньоса дрехите и даже няма да му направи впечатление,
защото на мястото вече има по-голямо петно…
А докато пиша това, по клавиатурата
се разхожда едно миниатюрно одушевено пухче, което изглежда почти нереално на
околния фон. Отказвам да повярвам, че Шаро е родена в тази вселена –
където нещата се цапат понякога... Тя е попаднала тук по погрешка от съседно
измерение, където всичко е направено от детски мечти, течен шоколад и
прозявките на новородени кученца. Извадих страхотен късмет, че сега е с мен, а
не носена на крилете на златокоси ангели, облечени в дрехи на АлександърМаккуин...
Освен това, може би ще ми помогне да преодолея ирационалния
страх, който ме обзема около всичко мъничко и нежно [а именно – че ще го строша само с
неправилно насочено издишване]. А пък Пешо, който в момента ми се цупи от ъгъла, ще се научи да се справя с
прекалената си ревност. Той е каменен, но дори неговото сърце трепва, когато
Шаро му изиграе един етюд с уши.
От летящото междугалактическо имение-кораб, чиито екипаж нарасна на
трима:
Joe ///
No comments:
Post a Comment