Ретронеометълмаратон: Linkin Park

- Are you familiar with Linkin Park? [...] Do you wanna become more familiar?

- How familiar?

ОК, нека приключим бързо с тази част: фен съм на Linkin Park. Гордо, открито и по начин, който не оставя пространство за разубеждаване.

Признанията на любов към Linkin Park и махането на лейкопласт:

колкото по-бързо, толкова по-добре.

С ясното съзнание, че току-що отказах значителен контингент читатели от този блог - или поне от този пост, - ще ви помоля да изчакаме, докато настават, за да спрат да шумят със столовете и да затворят вратата след себе си... Няма страшно! Така остава повече чипс за нас.

А сега – напред по същия курс!

Благодарение на ясно формулираното от околните специалисти [10%] и ще-ни-се-да-бяхме-специалисти [90%] най-малко общо музикално кратно, човек лесно може да си спести усилията по развитието на собствен вкус. Ако липсата на изградена личност пречи, решението е на няколко разговора в компания или кликове с мишката разстояние. Където и да попита човек, охотно ще го ориентират в общоприетия музикален коловоз, където няма да рискува да се блъсне челно в локомотива на нечие неодобрение [сакън!!]. Пространство за вариации има, но основните постановки в правилника на меломана са, общо взето, както следва:

--- Metallica: Хубави. Безспорно и винаги хубави, т.е. безопасни. Започвай разговора с тях; никой копче не може да ти каже, освен може би някакви загубеняци като мен, но те трябва да са се объркали. Metallica е общоприета класика, а няма как толкова много хора да грешат [вж.: християнство, мюсюлманство, всички останали видове организирана религия; "Земята е плоска" ; "Ние сме с Адолф!"; и т.н., и тн.]

 --- Guns 'n' Roses, Floyd, Pistols, Maiden, Jon Bon Bon, AC/DC, etc/c: Все стари, все златни, и отново - все безопасни. Накуп в една и съща категория са нашмулени както посредствени, така и талантливи групи без оглед на качествата им - на базата на еднаквия брой тениски с тяхно лого, които се продават по магазините. Ако си момче, се подразбира. Ако си момиче, си неква печена такава. И в двата случая доста си те бива според доста хора, които също доста си ги бива, а диска си на Анелия слушаш само "на майтап"
 

--- Nickelback: Обективно отвратителни; ако ви се ще да блеснете с остроумие, нека е на тяхна сметка. Всички ще се смеят заедно с вас [И аз също, защото в този случай съм напълно съгласна]

--- Limp Bizkit, т.е. Фред Дърст и някакви-там-случайни зад него: Приложимо е всичко, което е приложимо към Nickelback, но с уклон към "какъв гъз" вместо към "какви загубеняци"

--- Майли Сайръс: Бахти ужасната танцьорка... не, какво?! Тя и музика ли прави?! Няма шанс! [Тук също ви подкрепям, а ако наистина не сте чували нищо нейно – и завиждам]

--- Кание Уест / Лил Уейн: Това, че нямат нищо общо, на теб въобще няма защо да ти прави впечатление, защото си приличат външно [черни, какво да ги правиш? хъхъ], а от текстовете и без това не отбираш бъкел. Поставяй ги свободно в една и съща категория, на която да бърчиш нос в интелигентна компания, и да толерираш само в дискотечницата в петък вечер. Там, както знаем, няма значение какво се пуска, "стига да става купон". След Кание ще е Анелия [ама пак не се брои, щото си пиян на селскостопански инструмент]

--- Linkin Park / неометъл [можеш да говориш да тях като за взаимнозаменими понятия, хич да не ти дреме]: Ахахаха, какви позьори само!.. Омраза и презрение и нищо повече за тях. По негативното отношение към всичко ново, само защото е ново, се познават истинските разбирачи! [Интересен факт: реално погледнато, Linkin Park отдавна не са нова група, но явно притежават някаква квинтесенциална "новост", която явно си остава все така нова, дори ако е стара.]



Вижте, относно всички останали "общоприети" музикални истини... Абе, както и да е; съгласна съм с голяма част от тях, а останалите не ме вълнуват достатъчно, че да им обръщам внимание. 
Но тази повсеместна, автоматична омраза на една от любимите ми групи ме притеснява от, има-няма, петнадесет години. И понеже през по-голямата част от тях бях подрастващ загубеняк с трима приятели [плюшените лъвове нали се броят?.. Е хубаво де - двама приятели!], можех само да се пенявя наум и от време на време да подхвърлям нещо на най-добрата си приятелка. А пък тя скоро се извиси до по-високо духовно равнище от моя скромна милост [хвана си гадже], та нямаше много време за простотии...
Затова и настоящият пост е една закъсняла с десет години пледоария, публикувана под диктовката на моето дванадесетгодишно аз, което най-после получи своя шанс. Давай, малка Joe!

ОК. 
Здравейте, приятели и съученици... КАЗАХ ЛИ ВИ АЗ!!

...Знаеш ли какво, я си мълчи, а аз ще обясня всичко. Помня нещата много добре, и съм все още съгласна. Остави ме да пиша аз.

Хубаво... И между другото, ако знаеш как да намериш Жоро от пети А чрез Фейсбук, направи го! Имам много хубави спомени от когато бяхме на зелено училище и му хвърлих пясък във врата.

Добре, изкусителке... А сега обратно на темата, ако може!

Ето какво искаме да кажем и двете: охотно подкрепям независимото изграждане на собствен вкус, който не се ръководи от комерсиалния успех на даден музикант. А в този ред на мисли ми е наистина забавно*, когато една добра група мине определен брой продадени албуми и веднага се сформира ответна тълпа от позьори, които "мразят позьори"... Познай какво, гъзоглавецо, албумът си е все същия. А ти пак се ръководиш само от комерсиалния им успех, макар и с негативен знак. 
Самостоятелно мислене, ура!

Освен Linkin Park, има още сума мои любимци, които си го отнесоха от този тип меломани с високи изисквания и ниски чела - Green Day, например. Случаят е подобен – това, че минаха полетата между безизвестни, през умерено известни, до свръхпопулярни, е факт; това, че последните им албуми, както и тези на LP, са излагация, също е факт. Това не променя качеството на вече издадените парчета по какъвто и да е начин, но преди още да съм успяла да го изтъкна, събеседникът ми вече е напуснал демонстративно разговора, доволен, че има неоспоримо основание да се чувства като по-печен от мен оттук нататък и завинаги. Все по-забавно*!

Един познат, който иначе много уважавам [дори без помощта на алкохол], е отишъл дотам, че анатемосва всичко, което не е чисто DIY - т.е. записано на петте писти на домашния магнетофон, и с обложки, рисувани индивидуално на ръка. Това е много хубава позиция на теория, но понеже не съм родена в Сиатъл през седемдесетте, аз лично нямам възможността да ходя през вечер на гигове в мазето на Melvins с Кърт Кобейн и Иги Поп от двете ми страни... И дори да имах, пак щях да изпусна всички останали, т.е. прекалено много.
С други думи, звукозаписните компании и съответните им нива на комерсиализация са като определението на понятието "необходимо зло" - защото до мен нямаше да е достигнала и една стотна от нещата, които харесвам, ако не съществуваха.
Между другото, този спор с въпросния ми познат винаги го разрешавам с думата "Ramones", на която той няма какво да отговори.  

Шах и мат.

Та... 
След като прекарах тези няколко почивни дни в маратони на стари класики, за финал снощи тримата с Пешо и Дребната Шарка [зайчето Шаро, сещате се] седнахме да гледаме Frat Party at the Pankake Festival. "Гледам" е за мен лично силно казано, понеже бих могла да го възпроизведа с вързани уши и запушени очи.

А го гледах преди има-няма пет години за последно.

Към това филмче имам - освен нормалните симпатии - и сантиментални чувства, понеже ми помогна да премина през най-гнязния период от  ученическите си години, от кръг [клас] осми докъм десети на Ада. 

Музиката беше само част от кефа. Обичах интервютата и ги слушах с внимание, което отстрани би изглеждало или жалко, или трогателно [зависи кой го наблюдава]. Харесваше ми да гледам лиготията на Майк, Честър & Ко., която някакси беше на светлинни години пред лиготията на съучениците ми по онова време. Когато си заседнал в ролята на загубеняка от клишираната тийн-комедия на собствения си живот, безкрайно далечното съществуване на шестима души, които са великолепно противоположни на непосредственото ти обкръжение, не е голяма утеха - но взимаш, каквото ти се дава. 

Един от най-ясните ми спомени от иначе мъгливия период на гимназията [потискам травматичните преживявания поради вроден защитен механизъм, вероятно?], е как се самонавивам да тръгвам вече към поредния ден узаконени мъчения в онова забравено от Бога СОУ.  
На равни интервали от пет минути взимам раницата, ключовете, палтото, излизам в коридора; но преди да започна тромавия танц, с помощта на който се нахлузвам в маратонките си, без да ги развържа, си казвам "Добре - само още веднъж!"... След което тръсвам раницата обратно на земята, връщам се, коленича на пода в хола и майсторски превъртам лентата назад. [Да, трите букви по това време не бяха DVD, а VHS.... Старо съм!]
За пети път.
Тренингът ми е железен, така че заковавам началото на ремикса на "High Voltage" - който върви по време на финалните надписи, - без изобщо да поглеждам таймера... Той и без това си показва някакви негови цифри, знаци и марсиански символи, откакто го включихме за първи път [също както всяко друго видео в историята на деветдесетте години; указанията за настройване на проклетите машини бяха просто злостна подигравка].

...Още веднъж. И още веднъж. И така, докато не съм закъсняла вече наистина прекалено много. Но пък ако денят след това е от онези, които не се живеят, а се търпят [когато си на -надесет години, такива дни има бол], поне се търпи една идея по-лесно. 
А това е голяма работа. 

С риск да прозвуча като кралицата на драмите от Телемундо, това е една от основните причини все още да съм толкова газирана на тази тема - не смятам, че преувеличавам, когато твърдя, че нео-шесторката ми е помогнала да оцелея през тогавашния Suckфест. Ако в спомените ти за определен период от живота ти изниква нечия физиономия преимуществено, значи този човек е бил важен. Дори да не си го познавал никога, а той да не подозира, че съществуваш. Дори да изглеждаш като същата дванайсетгодишна лигла всеки път, когато засвидетелстваш фенщината си към него пред  трети хора... Този човек просто си остава завинаги важен. Толкоз.

Не храня илюзии, че едно такова мнение може да повлияе на противоположната страна по какъвто и да е начин, освен да затвърди убежденията й до ниво на чисто инатене [вж.: "История на Интернет", том: всички]. 

И все пак ще пренебрегна здравия си разум и ще отправя апел към нео-неверниците, пък каквото ще да става: влезте в Youтубата и си пуснете Hybrid Theory [или още по-добре, според личното ми мнение - Reanimation], и слушайте - като се абстрахирате възможно най-добре от мисълта кого чувате. Представете си, че това е линк към една съвсем нова, никому известна група, който ти е пратила Joe, вашата мила съинтернетничка...

Ако и при това положение звуците, които чуете, ви се струват чак толкова обидни за слуха – уважение и толерантност за вас, оттук нататък, и нищо друго. Всеки си има вкус, и ако наистина си дал на нещо шанс, няма лошо да си го презираш след това на воля.
А ако ви харесат, е време за упражнение по признаване на собствените грешки... Пък аз пак ще си ви уважавам. Може би даже малко повече.

Е, това беше моят дълго кътан изблик на праведен фенски гняв! Много е приятно най-после да сложиш ✓ на нещо, което стои в графика от петнайсет години насам...
Както и да се отървеш от дванадесетгодишната Joe, която все още смята, че "Ами ти какво си?!" е приемлив отговор за всяка критика, която й отправят, ще й се не види и малолетната досада такваз.

...А, така ли? АМИ ТИ КАКВО СИ?!!

Най-после разбрах какво им е било на нашите: 
Joe 

* За целите на този пост, "забавно" да се чете като "мечтая си да ви пребия с права лопата". ///